Много често в практиката си съдействам при вписването в Търговския регистър (ТР) на прокуристи на еднолични търговци (ЕТ) или (еднолични) дружества с ограничена отговорност (ЕООД, ООД). Самата процедура е сравнително лека и не поражда особени затруднения. Не така обаче стои въпросът относно необходимостта от назначаването на прокуриста – доколкото действията в тази насока в голяма част от случаите се предприемат по съображения от осигурителноправно естество (в изпълнение на изискванията за придобиване на право на парично обезщетение за майчинство – за бременност и раждане, за отглеждане на дете до 2-годишна възраст и др.).

От известните ми указания и писма на Националния осигурителен институт (НОИ) е видно, че не се изисква назначаване на прокурист за периода на бременност и раждане (до 410 дни). Такъв според същите указания се изисква след изтичането на този период – при получаването на обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст (разбира се, доколкото фирмата не е преустановила дейност). Изискването за назначаване на прокурист се обосновава с необходимостта от доказване на обстоятелството, че самоосигуряващото се лице не извършва трудова дейност през съответния период.

Съдебната практика отрича това разбиране на НОИ. Последното не се споделя и от Националната агенция за приходите (НАП) – видно от някои от по-актуалните указания на НАП, които са ми известни.

Според практиката на Върховния административен съд¹ (ВАС), тежести и задължения за гражданите и техните организации могат да бъдат установявани само със закон, а по отношение прекъсването на трудовата дейност на самоосигуряващите се лица при бременност и раждане (респ., отглеждане на дете) липсва нормативно установено задължение за сключване и съответно вписване на договор за прокура по чл. 21 от Търговския закон (ТЗ) като средство за установяване и доказване на това обстоятелство.

В общия случай при прекъсване на дейността се подава декларация по образец (съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица), а не се изисква назначаването на прокурист. Нещо повече, в разглежданите хипотези дори такава декларация не е необходима – по силата на последното изречение на посочената разпоредба, съгласно което декларация за прекъсване на дейността не се подава за периодите по чл. 9, ал. 2, т. 5 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Изключително важно е обаче да се направи едно уточнение, което има съществено значение за правилното разбиране на обсъждания в настоящата статия въпрос.

Липсата на необходимост от назначаване на прокурист съгласно гореизложеното се отнася единствено до доказване на неизвършването на трудова дейност като предпоставка за възникването на правото на парично обезщетение. Тя обаче не отменя тази предпоставка и не може да се възприема като обстоятелство, което позволява на съответното лице да извършва дейност в периода, през който получава паричното обезщетение – липсата на трудова дейност и невъзможността за нейното извършване се свързват с основополагащи положения в осигурителното право.

С други думи, назначаването на прокурист би могло да бъде необходимо – ако фирмата не е преустановила дейност и за функционирането й е необходимо участието на съответното самоосигуряващо се лице. По тези съображения е важно да се обсъди също и въпросът за това участие – в какво се изразява и дали съставлява трудова дейност.

Когато става дума за лично участие на лицето в самата търговска дейност, е лесно да се заключи, че дейността е трудова по своя характер. Когато обаче участието се изразява в извършването на чисто организационни управленски действия, отговорът на въпроса не е толкова ясен и категоричен – най-вече защото много често такива действия имат в някаква степен епизодичен характер.

Изглежда, че НОИ и НАП са възприели позиция, съгласно която за трудова дейност се приема всяко действие, имащо отношение към функционирането на търговеца, включително сключването на всякакъв вид договори, подписването и подаването на документи, декларации Д1, Д6 и др. под. Съдебната практика не е безпротиворечива по този въпрос. В някои съдебни решения се застъпва подобно разбиране, но в други се акцентира върху нуждата от системност в извършването на съответните действия, за да се приеме, че е налице трудова дейност по смисъла на осигурителното законодателство.

Изложеното в предходния параграф на практика налага назначаването на прокурист в случаите, при които фирмата продължава да извършва дейност с макар и ограниченото по обем и характер участие на съответното лице. Ето защо, за да се избегне рискът от усложнения, в такива случаи би било препоръчително да се назначи и впише в ТР прокурист, като сходен ефект би могъл да се постигне и по други начини – например, чрез избор на нов управител, упълномощаване на търговски пълномощник и др. (в зависимост от нуждите и спецификите на конкретната ситуация).